За покаянието и молитвата
Св. Иоан Златоуст

Св. Иоан ЗлатоустПастирите винаги водят овцете там, където виждат, че тревата е по-гъста, и не ги отвеждат, докато стадото не опасе всичката трева. Като им подражаваме, ние вече четвърти ден пасем своето стадо на пасището на покаянието, и днес също нямаме време да си тръгнем, защото виждаме още много храна, много наслаждения и полза.

Не толкова клоните на дърветата, служещи за навес на овцете по пладне, ги успокояват, като им дават приятна и полезна сянка, и ги разполагат към сладък сън, колкото четенето на Божественото Писание ободрява и оживява скърбящите и обзетите от печал души, като намалява силата и огъня на скръбта, и доставя утешение, по-приятно и сладостно от всяка сянка. И действително, то ни доставя голямо утешение не само в лишаването от имущество, не само в загубата на деца или в друго подобно нещастие, но и в греховните изкушения. Когато пада човек, уловен и повален от греха, когато след това го уязвява съвестта и той, непрестанно помнейки греха, бива потиснат от извънмерна печал, всеки ден гори в огън и въпреки множеството утешители не получава утешение, тогава, като влезе в църквата и чуе, че много от светиите след падението са станали и отново са влезли в предишната слава – незабележимо получава утешение. При това ние, хората, след като сме съгрешили, често не смеем и да открием своя грях, защото се срамуваме и ни е съвестно; а и да го открием, няма да получим такава полза. Но когото Бог утешава и се докосва до нашето сърце, тогава веднага побягва всяка сатанинска печал. Затова и са ни описани паденията на праведните, та и добродетелните, и грешниците да получават от тях най-голяма полза. Грешникът няма да изпадне в отчаяние и безнадежност, като види, че друг е паднал и е успял отново да стане; а добродетелният ще бъде по-ревностен и облагонадежден: когато вид, че много от онези, които са много по-добри от него, са падали, той, вразумен от страха от тяхното падение, винаги ще бъде бдителен и ще покаже голяма внимателност към себе си. И така, единият, като се усъвършенства в добродетелите, а другия, грешник, като се избави от отчаянието, първият ще стои твърдо, а последният скоро ще се върне в онова състояние, от което е паднал. Когато човек ни утешава в скръбта, ние на пръв поглед се утешаваме за малко, но след това отново падаме в предишната печал. А когато Бог ни вразумява чрез примера на другите, съгрешили и покаяли се, и спасили се, тогава Той ни открива Своята благост, за да не се съмняваме в своето спасение, като получаваме сигурно и надеждно утешение. И така, древните повествования на Писанията дават на всички желаещи достатъчно лекарство за скърбящите, както в греховните изкушения, така и в случващите се опасности. Постигнат ли ни лишаване от имущество, или обиди от клеветници, вериги, побои, или някакво друго бедствие – като гледаме праведниците, които са претърпели и изпитали същото, ние скоро можем да дойдем на себе си. В телесните болести, ако болния вижда (други) болни, чрез това той увеличава своята болест, а често получава и нова: например някои, видели болни от очи, и сами са се разболявали само от един поглед към тях. Но при душевните болести не става така, а обратното: честото размишление за претърпелите еднакви с нас бедствия облекчава скръбта ни за нашите бедствия. Затова и Павел именно така утешава верните, като им посочва светиите, не само живите, но и мъртвите. Когато беседва с евреите, които били готови да се препънат и паднат, той им представя светите мъже – Даниил, тримата отроци, Илия, Елисей, и казва така: затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, с камъни бидоха избити, изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор; скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани, (тия, за които светът не беше достоен) (Евр. 11:33, 34, 37, 36, 38). А общите страдания доставят утешение на скърбящите: както да търпиш някакво бедствие сам е безутешно нещастие, така да намериш друг, измъчван от същите бедствия, значи да облекчиш своята рана.

2. И така, за да не униваме в никакви тежки обстоятелства, нека усърдно внимаваме в повествованията на Писанията. Оттук ще получим голямо ободряване в търпението, защото не само ще бъдем утешени от общуването с претърпелите еднакви с нас бедствия, но и ще се научим как да се избавим от постигащите ни злини, и как и след успокояването (от бедите) да останем равни – нито да падаме в нехайство, нито да се превъзнасяме с гордост. Няма нищо удивително, ако ние в нещастието се смиряваме и унижаваме себе си, и показваме голямо благочестие, защото самите изкушения принуждават и имащите каменно сърце да правят това, т.е. да се опечаляват. Но (само) на благочестивата душа, непрестанно имаща Бога пред очите си, е свойствено и след избавяне от изкушенията никога да не пада в забрава; а това често се случва с иудеите. Затова и пророкът, с укор към тях, казал: Когато ги убиваше, те Го търсеха и се обръщаха и от ранни зори прибягваха към Бога (Пс. 77:34). И Мойсей, виждащ в тях същото, често ги увещавал и казвал: като ядеш, и пиеш, и се насищаш, пази се да не забравиш Господа, твоя Бог Втор. 6:11, 12, 13). Между другото се случило и това, защото е казано: и (яде Иаков и) затлъстя Израил, и стана упорит; угои се, задебеля и затлъстя; и остави Бога (Втор. 32:15). И така, трябва да се удивляваме на светиите не защото са били така благочестиви и любомъдри по време на силна скръб, а защото и след отминаването на бурята и настъпване на тишина са продължавали да бъдат еднакво скромни и старателни. И на коня трябва да се удивляваме най-вече тогава, когато може да върви равно и без юзда; а ако той върви право, защото бива удържан от поводи и юзда, в това няма нищо удивително: тогава трябва да приписваме тази стройност не на благородството на животното, а на силата на юздата. Същото трябва да кажем и за душата: не е удивително, ако тя се държи скромно, когато я гнети страх; не, покажи ми благочестието и благонравието на душата тогава, когато изкушенията преминат и юздата на страха се снеме. Но аз се боя да не би, като осъждаме иудеите, да осъдя вашия начин на живот. Когато страдахме от глад, зараза, от град, суша, от пожари и нашествия на неприятели, църквата всеки ден не беше ли тясна от множеството събрали се? Тогава имахме голямо благочестие и пренебрежение към светските дела; не ни безпокояха нито любов към парите, нито търсене на слава, нито страст и стремеж към разпътство, нито някакъв друг лош помисъл, но всички се отдавахте на благочестие, с молитва и сълзи. Тогава блудникът започна да се въздържа, злопаметния бързаше да се помири, сребролюбецът се скланяше към даване на милостиня, гневливият и дръзкият се обръщаха към смиреномъдрие и кротост. Но когато Бог разпръсна този гняв, прекрати бурята и след такова вълнение даде тишина, ние пак се върнахме към предишните си дела. Тогава, пред самите изкушения, предварително ви говорих за това и постоянно ви предпазвах, но нямах никакъв успех, тъй като вие изхвърлихте от ума си тези (внушения), като сън и сянка. Затова сега се боя повече, отколкото тогава, и за това, което ви говорих тогава, особено се боя сега: да не си навлечем нещастия, по-тежки от предишните, и след това да получим от Бога неизличима рана. Когато често съгрешаващия получава прошка от Бога, и такова дълготърпение не го разполага да остави нечестието, такъв човек накрая довежда Бога до там, че Той и против волята Си му изпраща най-голямото бедствие, накрая го изтръгва от корен и не му дава никакво време за покаяние – както се е случило с фараона. Когато той, след като изпитал великото Божие дълготърпение в първото, второто, третото, четвъртото, и в следващите наказания, никак не се възползвал от това, накрая бил изтребен и унищожен с целия град. Същото претърпели и иудеите. Затова и Христос, когато решава да ги изтреби и подхвърли на пълно разорение, казва така: Колко пъти съм искал да събера чедата ти, и не рачихте! Ето, оставя се вам домът ви пуст (Лук. 13:34, 35). И така, боя се да не претърпим същото и ние, тъй като не се вразумяваме нито от чуждите, нито от своите бедствия. Впрочем говоря това не само за вас, които сега присъствате тук, но и за онези, които са прекратили всекидневното усърдие и са забравили за предишните скърби – на които аз непрестанно, с крайни усилия, казвах, че, макар и изкушенията да са преминали, споменът за тях трябва да остане в душите ни, та ние, като помним постоянно за благодеянието, непрестанно да благодарим на Бога, дарил ни това.

3. Това говорих и тогава, същото ви говоря и сега, а чрез вас – и на тях: да подражаваме на светиите, които нито от скърбите са били побеждавани, нито от покоя са се разслабвали, както сега става с много от нас, като с леки лодки, които от всяко надигане на вълните биват заливани с вода и потъват. Често и бедността, като ни постигне, ни залива и потопява, и богатството, като дойде при нас, отново ни възгордява и хвърля в крайно нехайство. Затова ви моля, нека всеки от вас, като остави всичко, да настрои душата си за спасение. Когато тя е добре настроена, тогава каквото и бедствие да ни се случи: глад ли, болест би, клевета ли, разграбване на имуществото ли, или каквото и да е друго – всичка ще бъде леко и удобно за понасяне, според заповедите на Господа и надеждата на Него; както и обратното, на когото душата не е благоустроена по отношение на Бога, такъв човек изпитва много скърби и грижи, макар и богатството да тече към него, макар и да има и деца, и много пари. И така, нито да търсим богатство, нито да избягваме бедността, на преди всичко всеки да се погрижи за своята душа и да я направи способна и за разпореждане с настоящия живот, и за заминаването й оттук. Още не много – и ще дойде изпитанието за всеки от нас, когато всички ние ще застанем пред страшното Христово съдилище, заобиколени от своите дела, и ще видим със собствените си очи – и сълзите на сираците, и срамното разпътство, с което сме осквернили душата си, и стоновете на вдовиците, и побоите, (нанесени) на бедните, и ограбването на сиромасите; (ще видим) не само това и подобното на него, но и всичко лошо, което сме извършили дори в мислите си, тъй като Той (Бог) е съдия на помисли и преценител на мисли (Евр. 4:12), и пак: изпитва сърца и утроби (Пс. 7:10), и ще въздаде всекиму според делата му (Рим. 2:6).
Но това мое слово се отнася не само за живеещите в света, но и за онези, които, от любов към уединения живот, са си построили келии в планините, защото те трябва да пазят не само телета си от осквернение с блуд, но и душите от всяка сатанинска любов към придобиване на богатство. Апостол Павел разсъждава не само за жените, но и за мъжете, и за цялата църква, когато казва, че живеещата в девство душа трябва да бъде света телом и духом (1 Кор. 7:34), и пак: представете телата си като чиста девица (2 Кор. 11:2). а как така чиста? Нямаща сквернота (слав.) или порок (Еф. 5:27). И онези девици, на които светилниците били угаснали, били девици тялом, но не били чисти по сърце; и макар и да не ги разтлял мъж, ги разтляла любовта към парите. Тялото им било често, а душата им преизпълнена с блуд, защото били обладани от зли помисли, – сребролюбие, жестокосърдечие, гняв, завист, леност, забрава и гордост, и всичко това погубило достойнството на тяхното девство. Затова и Павел казва: да стане девата света телом е духом (1 Кор. 7:34, и пак: да ви представя на Христа като чиста девица (2 Кор. 11:2). Както тялото се разтлева от блуд, така и душата се осквернява от сатанински помисли, погрешни представи, нечисти мисли. Който казва: аз съм девственик по тяло, а в душата си завижда на брата, той не е девственик: неговото девство е разтлела връзка със завистта. Тщеславният също не е девственик: неговото девство е разтлела любовта към злословието; тази страст е влязла в него и е нарушила неговото девство. А който ненавижда брата си, той е повече човекоубиец, отколкото девственик; и изобщо, от каквато зла страст е обладан някой, с нея и разтлева своето девство. Затова Павел (ни) отдалечава от всички тези зли връзки и ни заповядва да бъдем девици, за да не приемаме доброволно в душата си никакъв противен помисъл.

4. Какво да кажем за това? Как да заслужим помилване? Как да се спасим? Ето какво ще кажа: нека винаги носим в сърцата си молитвата и плодовете й, тоест, смиреномъдрието и кротостта. Поучете се (слав.: научете се) от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душата си (Мат. 11:29); и Давид казва: Жертва Богу е дух съкрушен: сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре (Пс. 50:19). Нищо не обича и не приема Бог така, както кротката, смиреномъдра и благодарна душа. Погледни и ти, брате, когато нещо неочаквано те постигне и те опечали, не прибягвай към хората и не се уповавай на човешката помощ, но като оставиш всички (хора), се притечи с мисълта си към Лекаря на душите. Да излекува сърцато може само Този, Който единствен е създал сърцата ни и знае всичките ни дела; Той може да влезе в съвестта ни, да се докосне до сърцето и да утеши душата. А ако Той не утеши сърцата ни, безполезни и напразни ще бъдат човешките утешения; и обратно, когато Бог успокоява и утешава, тогава, дори и всички хора да започнат хилядократно да не безпокоят, те няма да могат да ни навредят с нищо, защото, когато Той укрепи сърцето, тогава никой няма да може да го разколебае.
И така, като знаем това, възлюбени, винаги да прибягваме към Бога, Който иска, и може да ни избави от нещастието. Когато трябва да умоляваме хората, предварително трябва да поговорим с вратарите, да убеждаваме тунеядци и ласкатели, и да изминем дълъг път. Но при Бога няма такова нещо; Него можем да умоляваме без посредник; Той се скланя към молитвата без пари и разходи; достатъчно е да извикаме от сърце и да пренесем сълзи, и – още щом влезеш, веднага ще Го привлечеш към себе си. При това, когато умоляваме човек, ние често се боим да не би някой враг или приятел (на нашите врагове), или (наш) противник да чуе за нашето дело, или друг да му разкаже за какво говорим и да изопачи истината; а при Бога не бива да се опасяваме от нищо такова. Когато искаш, казва Той, да Ме умоляваш, , пристъпи към Мене сам, без никакъв свидетел, тоест извикай със сърце, без да движиш устни. Влез, казва, в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно: и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (Мат. 6:6). Погледни каква висока чест: когато ти Ме умоляваш, казва Той, нека никой не вижда това; а когато Аз ти оказвам чест, привеждам вселената за свидетел на това благодеяние. Да се убедим и да се молим не на показ и не за отмъщение на нашите врагове; и да не Го учим по какъв начин да ни помогне. Ако и на хората, които ни защитават и говорят за нас пред светските съдии, ние разказваме само за нашите дала, а начина на защита предоставяме на тях, та те по свое виждане да се разпореждат с делата ни, толкова повече трябва да постъпваме така по отношение на Бога. Казал си Му своето дело, казал си какво си претърпял – но при това съвсем не говори как да ти помогне; Той Сам добре знае какво е полезно за теб. А има много такива, които на молитва изказват хиляди отделни молби и казват: Господи, дай ми телесно здраве, удвои имуществото ми, отмъсти на врага ми. Това е крайно неразумно. Затова трябва, като оставим всичко това, да се молим и да просим само по примера на митаря, който казвал: Боже, бъди милостив към мене грешника (Лук. 18:13). Нека, възлюбени, така да разсъждаваме (да се молим), с усърдие и смирение, като се удряме в гърдите, по примера на онзи (митаря) – и ще получим, за каквото се молим. А ако се молим с гняв и раздразнителност, ние сме мерзки и ненавистни пред Бога. Да съкрушим сърцето си и да унижим душата си, и да се молим както за самите себе си, така и за оскърбилите ни . ако искаш да склониш Съдията да даде помощ на твоята душа и да Го привлечеш на своя страна, никога не Му се оплаквай против този, който те е оскърбил. Такъв е нравът на Съдията: Той слуша и подава желаното най-вече на онези, които се молят за враговете си, не помнят злото и не възстават против своите врагове. И в каквато мяра правят това, в такава мяра и Бог отмъщава на техните врагове, ако те не се обърнат към покаяние.

5. Гледайте, братя, когато някой ви нанесе някакво безчестие, да не се гневим и опечаляваме веднага, но да започнем да благодарим, като понасяме търпеливо (обидата) и очакваме помощ от Господа. Нима Бог не може, още преди да сме се помолили, да не даде блага, да ни дари безпечален и свободен от всяка скръб живот? Но Той прави и едното, и другото от любов към нас. Всъщност, защо Той допуска да изпитаме скърби и не ни избавя от тях бързо? Защо? За да се обръщаме към Него с молба за защита, да прибягваме към Него и непрестанно да Го призоваваме на помощ. Затова е и телесната болест, и оскъдността на реколтата, и гладът, та чрез тези бедствия винаги да се прилепяваме към Него, и така чрез временните скърби да станем наследници на вечния живот. Следователно и за тях трябва да благодарим на Бога, Който с много скърби лекува и спасява душите ни. Хората, ако ни окажат някакво нищожно благодеяние, а ние впоследствие, макар и неволно, ги оскърбим с нещо малко, веднага ни натякват за своето благодеяние, така че мнозина се проклинат, задето са приели някакво благодеяние от някого. Но Бог не постъпва така; напротив, когато, и след получените от Него благодеяния, хората Го пренебрегват и оскърбяват – Той Сам се защитава и оправдава пред оскърбилите Го, като казва така: Народе Мой, какво ви сторих? (Мих. 6:3). Те не искали да Го назовават Бог, а Той не преставал да ги нарича народ; те се отрекли от Неговото владичество, а Той не ги отхвърлил, ни ги приближавал и ги привличал към Себе Си, като казвал: народе Мой, какво ви сторих? Нима Аз, казва, бях тежък за вас, или суров, или обременителен? Вие не можете да кажете това. Но дори и да е било така, вие и в този случай не би следвало да бягате (от Мен): Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? (Евр. 12:7). Но и това не можете да кажете. и пак на друго място: каква неправда намериха в Мене бащите ви? (Иер. 2:5). Важни и удивителни са тези думи; те означават следното: в какво съм сгрешил Аз? Бог казвал на хората: в какво съм съгрешил Аз; докато и слугите не допускат господарят им да каже това! При това (Бог) не казва: в какво съм съгрешил против вас – но: против бащите ви. Вие, казва, не можете да кажете и това, че храните вражда против Мен от бащите си, защото Аз и на вашите предци никога не съм давал повод да се оплакват от Моя промисъл, като че съм ги пренебрегнал в нещо малко или голямо. И не е казал просто: какво (прегрешение) съм имал към бащите ви, но какво са намерили? Те много са търсили, много са проследявали, бидейки толкова години под Мое владичество, но не са намерили в Мен нито едно прегрешение. След всичко това нека непрестанно прибягваме към Него, и във всяка печал да търсим Неговото утешение, във всяко нещастие – Неговото избавление и Неговата милост, във всяко изкушение – Неговата помощ. Каквото и бедствие да се случи, колкото и голямо нещастие – Той може всичко да прекрати и отстрани. Впрочем Неговата благост ще ни даде не само това, но и всяка безопасност, и сила, и добра слава, и телесно здраве, и душевно благочестие, и благи надежди, и това да не бъдем бързи на грях. И така, да не роптаем като неблагодарни раби и да не обвиняваме Господа, но да Му благодарим за всичко и да се смятаме за нещастие само едно – именно греха против Него. И ако бъдем така разположени към Бога, няма да ни постигне нинто болест, нито бедност, нито безчестие, нито оскъдност на плодовете, нито някакво друго мнимо бедствие, на винаги ще се наслаждаваме на чиста и невинна радост, и ще получим и бъдещите блага, по благостта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, с Когото слава на Отца и Светия Дух, сега и винаги, и във вечни векове.
Амин.