Свети преподобни Иоаникий Велики. Чества се на 4 ноември

Житие на преподобния наш отец Иоанико Велики

Преподобният Иоаникий се е родил във Витинска област, в едно село, носещо името Марикати. Баща му се казвал Миритрикий, а майка му – Анастасия. Когато Иоаникий поотраснал, родителите му поръчали да пасе домашния добитък. Макар и да не изучавал науките, той превъзхождал по разум много учени, защото изучил Господните заповеди. Следвайки внушенията на вразумяващия го Свети Дух, той бил много добродетелен, кротък, смирен, търпелив и послушен, а към молитвата имал такова усърдие, че често, като оставял стадото си, по цели дни стоял на някое уединено място и усърдно се молел на Бога. Когато се уединявал на молитва, осенявал стадото си с кръстното знамение и то никога не се разпилявало и не го похищавали нито зверове, нито крадци и блаженият отрок, връщайки се вечер от своето уединение, откарвал стадото у дома.
Така прекарвал живота си светецът до встъпването си в юношеска възраст. По това време в Гърция царувал нечестивият Лъв, син на Константин Копроним, заразен от иконоборческата ерес. Този цар започнал да събира във войската си младежи от цялата империя, отличаващи се с красота и храброст. Изпратените от него да събират младежи за войската дошли и във Витинската област. Те посетили селото, в което живеел Иоаникий, и видели, че този младеж бил красив, имал висок ръст и силно тяло и бил способен за военна служба; затова те го взели и го зачислили като екскувитор[1]. Оттогава Иоаникий започнал военната си служба и с мъжеството си бил страшен за враговете, а с кротостта и смирението си – приятен на своите другари; но най-угоден бил на Бога, тъй като внимателно и усърдно спазвал Неговите свети заповеди. Но дяволът от завист към добродетелния живот на Иоаникий го увлякъл в иконоборческата ерес. По това време тази ерес предизвиквала големи смутове в Църквата Божия: от Господните храмове се изхвърляли светите икони, а тези, които им се покланяли, били подложени на преследване. И той бил така прелъстен от тази ерес, че не искал и да чуе за светите икони. Но Бог, Който иска всички да се спасят, спасил и него от това прелъстяване по следния начин.
По Божий промисъл той бил изпратен със своя отряд на изток и на връщане оттам минал през планината Олимп, на която по това време живеел един монах, отличаващ се с особена прозорливост. Този монах, като узнал от Божия Дух, че край него минава Иоаникий със своя отряд, излязъл от своята пустинна келия и му казал:
– Чедо Иоаникий! Ако се наричаш християнин, защо презираш иконата на Христа? Всичките ти подвизи в добродетелния живот са напразни, ако нямаш права вяра.
Като чул това, Иоаникий се удивил, че го нарича по име този, който не го познавал, и че за неговите дела знае човек, който никога не го е виждал. И като разбрал, че говорещият с него е изпълнен с Божия Дух и че той е узнал за всичките му дела по силата на своята прозорливост, Иоаникий паднал пред него на земята, покланял му се и го молел за прошка. Той казвал, че е съгрешил поради незнание и обещал да въздава подобаваща чест и поклонение на иконата на Христа, както и на изображенията на всички светии. Оттогава блаженият Иоаникий започнал усърдно да почита светите икони и дълбоко се разкайвал за това, че поради невежеството си ги презирал. Желаейки да заглади греха си, той започнал да изнурява себе си с пост и по различни начини да умъртвява плътта си. Докато пребивавал под покрива на царския дворец, той спял на гола земя, молел се по цели нощи, вкусвал съвсем малко храна; и когато му се налагало да бъде на обща трапеза с войниците, той се стараел да скрие своето постничество от тях.
Като прекарал цели шест години в такива подвизи, срещу гърците с голяма сила се опълчили българите и започнали да опустошават Тракия. Гръцкият цар излязъл срещу тях с цялата си войска, в която тогава се намирал и блаженият Иоаникий. Когато двете войски се срещнали и започнали сражението и българите взели да надделяват над гърците, Иоаникий показал изключителна храброст, поразявайки чужденците като нов Давид; той пред лицето на самия цар спасил своя отряд от вражеските мечове, мъжествено отблъсквайки нападението на враговете и посичайки ги като тръстика. Избавил и един знатен гръцки велможа, влязъл в битка с българите, когото те вече били взели в плен: Иоаникий се нахвърлил върху тях и едни съсякъл с меча си, други прогонил и така освободил пленения велможа. Царят обърнал внимание на неговата храброст и го попитал за отечеството, произхода и името и записал всичко това в паметната книга[2], за да почете след края на сражението такъв храбър воин с висок сан и с други подаръци. Междувременно Иоаникий видял един българин, страшен на вид, подобен на Голиат, който преградил пътя на гърците и ги убивал, устремил се към него и начаса го обезглавил. Такова било мъжеството на блажения Иоаникий в борбата против видимите врагове; то предсказвало бъдещата му борба с невидимите врагове и победата му над тях.
На връщане след войната, когато минавал край Олимпийската планина, Иоаникий си спомнил за монаха, който излязъл пред него от пустинята, и го изобличил в иконоборческата ерес. Като си спомнил за това, той решил в ума си да остави всичко, да се засели на тази планина и да живее в безмълвие като монах, общувайки единствено с Бога. Скоро изпълнил решението си. Защото, когато дошъл в царската столица, за проявеното от него мъжество в битките, Иоаникий трябвало да получи почетно звание и подаръци от царя, но той презрял всичко това, смятайки го за смет[3]. Отделил се от своите бойни другари и на двадесет и петата година от военната си служба отишъл при монасите, за да започне нова борба – против “поднебесните духове на злобата”. Пристигнал в Авгарския манастир и бидейки добре приет от живеещите там монаси, открил на игумена Григорий намерението си да отиде в пустинята и да живее там в уединение и безмълвие. Игуменът отначало одобрил решението му, но после казал:
– Макар и да е добро това, което си намислил, възлюбени, аз не те съветвам направо да избираш пустинническия живот и да се отделяш от хората, преди да привикнеш към монашеските устави и обичаи. И така, най-напред поживей с добродетелни и опитни монаси, научи от тях в кои часове и как трябва да извършваш молитва, научи се на смиреномъдрие, послушание и кротост и след това вече можеш да отидеш в пустинята. Опасявам се, чедо, като започнеш да водиш такъв живот, без да си обучен, да не бъдеш уязвен от самия себе си и победен от врага, вместо ти да го уязвиш и победиш.
Иоаникий се вслушал в този полезен съвет, за известно време оставил своето намерение и започнал да живее с благочестиви мъже, за да привикне към техния добродетелен живот. Той се вглеждал в монашеските устави и живота в три манастира и в началото се учел в Авгарския манастир, след това отишъл в друг манастир, наречен “Утотелас”, и бидейки необразован, там започнал да се учи да чете и пише. Като видял, че този манастир често се посещава от миряни и заради тях се нарушава монашеското безмълвие, той си тръгнал оттук и отишъл в трета обител, Антидиевата, където прекарал две години. Там изучил тридесет Давидови псалми и получил голяма полза за монашеския живот от тамошните монаси.
След изтичането на двете години у Иоаникий отново се разгоряло желанието да живее в пустинно безмълвие и той възнамерявал да се изкачи на близката планина, да се засели там в уединение и да започне пустиннически живот. Но преди това прекарал седем дни в пост и усърдно се молел на Бога да му бъде ръководител по пътя, който избрал. На седмия ден този нов Моисей чул глас свише, заповядващ му да се изкачи на тази планина. Той излязъл от Антидиевия манастир и побързал към близката планина. Като се изкачил на нея, започнал да търси място за живеене. И ето, видял двама монаси пустинножители, които носели власеници и се хранели с растящите в пустинята треви. Блаженият се приближил към тях и им се поклонил; а те станали, произнесли молитва и после започнали да беседват с него. Той им разказал всичко за себе си и им открил своите намерения, а монасите от своя страна не го оставили без вразумление. Те му предсказали, че след петдесет години подвижничество, в самия край на живота му, ще му бъде причинено изкушение от завистливи хора, “но – казвали светиите – горчивите последствия от това изкушение ще паднат върху техните глави, а ти няма да претърпиш никакво зло”, което се сбъднало, както ще видим по-нататък. Като предсказали това на Иоаникий, блажените пустинници му дали дреха от косми, която на местния език се наричала “левитонар”. Тази дреха била за Иоаникий като непроницаем щит против всички вражески стрели, както впоследствие сам разказал за това. След края на душеполезната беседа пустинниците си тръгнали и отишли в отдалечената пустиня, а той се отправил към планината, която се наричала Трихаликс, и прекарал там, без да има келия, под самия покров на небето. Като узнал за това, игуменът на Авгарския манастир Григорий му построил неголяма колиба в планината, в която блаженият можел да се скрива от бурята, дъжда и снега – и той се затворил и прекарвал в нея. По-късно при него започнали да идват манастирските братя, които желаели да се насладят на неговата душеполезна беседа. Това му било неприятно, защото нарушавало неговото безмълвие, и затова оставил тази планина и започнал да търси друго място за безмълвен живот. Минавайки край едно село, намиращо се в Хелеспонт[4], той видял близо до него друга висока планина с непроходими дебри и скали, заселил се в нея, изкопал тясна и дълбока пещера в земята и заживял в нея, без да излиза. Храна получавал от един козар, който пасял козите на тази планина. Веднъж в месеца той донасял на светеца малко хляб и вода и за това получавал от него висшия дар на благословението и молитвата. Светецът се подвизавал там три години, молейки се денем и нощем и прославяйки Бога. Като пеел Давидовите псалми, той към всеки стих добавял следните слова:
– Упованието ми е Отец, прибежището ми е Христос, покровът ми е Дух Светий.
Така се утешавал светецът, като повтарял тези слова; по неговия пример мнозина и сега имат обичай често да ги произнасят[5].
След тригодишно пребиваване в тясната пещера светецът веднъж отишъл в една църква, която се намирала недалече. Случайно в църквата дошли няколко войници, които някога служили заедно с него и му били близки. Единият от тях, като го видял, го познал и го прегърнал, плакал от радост и му припомнял за предишния им живот и за храбростта, която показвали в битките, както и за почестите, които Иоаникий се удостоил да получи от царя. Войникът се удивлявал защо той, оставяйки всичко това, предпочел да живее в нищета. Когато този войник се обърнал към другия, желаейки да му разкаже за Иоаникий, блаженият се отдалечил от тях и в желанието си да се скрие от всички, отишъл в Контурийската[6] планина, където имало много зверове и змии. Светецът се заселил там, избягвайки човешката слава; той живеел със зверовете и змиите и казвал заедно с Давид: “ето, отдалечих се, бягайки, и се въдворих в пустинята, очаквах Бога, спасяващ ме от малодушие и от бури”[7].
След много време блаженият решил да отиде в Ефес в църквата на свети Иоан Богослов, за да се помоли там. По пътя към Ефес, минавайки край един молитвен дом[8] по залез слънце, той срещнал двама съпрузи, отиващи в този дом да се помолят за починалите си родители. Като го видели, съпрузите се изплашили, защото той бил страшен: висок на ръст, облечен в дрипи, бос и целият обрасъл с косми. Светецът, като видял, че треперят от страх, кротко им казал:
– Не бойте се, деца, но ми кажете, накъде води този път?
Те казали, че пътят отива към реката, която по това време била пълноводна, така че не било възможно да се премине от другата страна без лодка. Той тръгнал към реката и като се приближил към нея, поотпочинал, а в полунощ станал и преминал на другия бряг по водата като по суша, без да си намокри краката. Когато дошъл в Ефес и се приближил към храма на свети Иоан Богослов, църковната врата сама се отворила пред него. Като влязъл вътре, той усърдно се помолил, кланяйки се и целувайки светата икона на възлюбения Христов ученик. Когато излязъл от църквата, дверите се затворили сами и той отново тръгнал на път, връщайки се в своето жилище на Контурийските планини. Тогава му се случило да мине край един женски манастир където живеела монахиня, с младата си дъщеря, която, бидейки обзета от плътска страст, искала да остави монашеския живот и майка си, да се върне в света и да се омъжи. Майката със сълзи я умолявала да претърпи плътската бран заради Христа, да не оставя монашеството и да не се отдава на поругание и погибел на беса. Но тя не била в състояние да убеди тази, която горяла от пламъка на страстите и вече била решила да избяга от манастира. Като узнал всичко това, блаженият Иоаникий изпитал жалост към тази девица, повикал я и ѝ казал:
– Чедо, сложи ръката си на шията ми.
Когато девицата направила това, светецът със сълзи се помолил на Бога тя да се избави от своята страст и от дяволското изкушение и цялата тежест на нейните страдания и плътски страсти да премине върху него. Така и станало. Девицата се освободила от всички нечисти мисли и плътски похоти и останала в своя манастир, прекарвайки живота си в безстрастие и угаждане на Бога; а блаженият продължил по своя път към Контурия. По пътя той почувствал в себе си пламъка на плътската похот и като страшна буря го нападнали скверни помисли; нечистите страсти се развълнували в него, кръвта му кипяла като в котел и всички мъчения, които претърпявала тази девица, преминали върху блажения Иоаникий. Той мъжествено ги претърпявал, като натоварил плътта си с големи подвизи. Веднъж в една пукнатина в планината видял огромна змия, гнездяща се там, и решил да се остави да бъде изяден от змията и по-добре да умре, но да не даде простор на нечистите мисли и да оскверни своето чисто тяло. Той се хвърлил към змията, мислейки, че тя ще го погълне, но змията не искала да се докосне до него. Когато Иоаникий започнал да я дразни, желаейки да бъде ухапан, змията неочаквано се оказала мъртва. От този час у Иоаникий престанали да се появяват скверни помисли, страстта угаснала, похотта утихнала и спокойствието се върнало в тялото му. Заедно с това му била дадена власт да настъпва на видими и невидими змии и да смазва главите им. Веднъж светецът стоял и пеел Давидовите псалми и изведнъж купчината камъни, намираща се наблизо, започнала да се клати. Като погледнал към нея, светецът видял намиращата се сред камъните голяма змия. Докоснал я с тоягата си и тя в същия миг издъхнала. Друг път, през зимата, светецът влязъл в една дълбока пещера и намерил живееща в нея змия, чиито очи горели като огън. Без да се досеща, че пред него стои змия, и мислейки, че това е пламък, светецът събрал дърва и започнал да ги слага върху змията, искайки да се стопли на огъня. Тогава змията се отърсила, хвърлила от себе си дървата и светецът видял, че това било змия. Но той не се изплашил, а се настанил в дясната част на пещерата и останал тук заедно със змията, докато свършила зимата.
Към края на дванадесетата година от пребиваването му в пустинята, глас свише му заповядал да отиде в манастира, наречен “Еристе”, и там да се облече в монашески чин. Той веднага тръгнал към споменатия манастир и като пристигнал по време на жътва, казал за себе си на игумена на манастира, Стефан. Игуменът, като казал сутринта обичайните молитви, облякъл в монашески образ преподобния Иоаникий, който впрочем вече бил съвършен монах, и превъзхождал мнозина със своите подвизи. Облечен в монашески одежди, той започнал още повече да се подвизава, издигайки се от едни трудове към други. Заселил се в една местност, наречена Критама, и си направил железни вериги[9], дълги шест лакти[10], и прекарал в затвор и вериги три години като доброволен затворник и Христов мъченик.
След три години Иоаникий пожелал да отиде в Хелидон, за да види там великия измежду постниците Георгий[11]. Той свалил от себе си веригите и тръгнал на път, а когато стигнал до реката, наречена Горам, видял една змия, която вълнувала водата в реката и спирала течението ѝ: той я умъртвил с молитва и кръстното знамение. Като отишъл при великия Георгий, той прекарал с него три години, изучил от него целия Псалтир и после отново се оттеглил в Антиохийската обител заедно със своя ученик Пахомий.
Много поучителни са някои събития от живота на преподобния Иоаникий. По време на пребиваването си в Авгарската обител, веднъж той отишъл заедно с други монаси да се поклони в построената на близката планина нова обител. Когато се приближил към планината, от пустинята се показал необичайно голям козел. Вървящите заедно с преподобния монаси започнали да мислят как да хванат козела, от чиято кожа би могло да се получи хубав мях. Преподобният, като узнал за помисъла им, заповядал на един монах на име Сава да отиде и да доведе козела при него. Сава казал:
– А ако козелът избяга, как да го догоня?
Светецът му казал:
– Направи само това, което ти казах, и козелът сам ще дойде при тебе и ще те последва.
След това се обърнал към другите монаси и ги попитал:
– Козята кожа подходяща ли е да се направи мях от нея?
И те казали:
– Много е подходяща; ние и преди мислехме същото.
Когато козелът бил доведен, преподобният започнал да го гали с ръка и в същото време учел братята да щадят животните и да сдържат желанията си; и след това отново пуснал козела на пасището.
Преподобният имал и дар на прозорливост; той предсказал скорошната смърт на цар Никифор и предсказанието му се сбъднало: царят умрял, бидейки ранен в сражение с българите. Той предсказал и скорошната смърт на започналия да царува след Никифор, неговия син Ставрикий[12]. Когато живеел на Прусентийската планина, намираща се близо до високата планина Олимп, там имало един монах на име Гурий, човек лицемерен, търсещ слава от хората, и в действителност прославян от всички като велик подвижник. Този монах, виждал, че още е далече от истиннодобродетелния подвижник свети Иоаникий, бил уязвен от завист към него. Като желаел да го погуби, той дошъл при него като Иуда с коварни думи и сложил отрова в питието му. Преподобният, като човек незлобив, мислел, че Гурий изпитва искрена любов към него и не подозирайки нищо, изпил смъртоносната отрова; веднага след това почувствал страшни мъки и дори започнал да се страхува за живота си. Но Бог не допуснал Неговият угодник безвременно да си отиде от такава смърт и изпратил на помощ на Своя светец мъченик Евстатий, който му се явил във видение, изцелил го от болестта и му възвърнал здравето. В знак на благодарност за това преподобният построил там храм в чест на светия великомъченик Евстатий и устроил при него манастир.
Една нощ преподобният, докато стоял на молитва, имал следното видение: от източната страна на планината се открил извор, от който извирала вода в изобилие, а около него имало множество овце, които пиели от нея. Светецът се удивлявал на това видение, защото знаел, че в тази пустиня никога не е имало нито извор, нито овце. На сутринта той отишъл на това място, не намерил нищо, но мястото се оказало много добро и удобно за живеене. Преподобният узнал от старците, че някога на това място имало църква на Пресвета Богородица и си обяснил своето видение така: изворът, от който в изобилие извирала вода, е благодатта на Пресвета Богородица, която трябвало да се излива на това място, а овцете са хората, получаващи благодат от Пресвета Богородица. И преподобният започнал да полага всички усилия за възстановяването на църквата в чест на Пресвета Богородица на това място, което в скоро време му се удало. Той изградил прекрасна църква, устроил манастир и събрал множество братя с помощта и съдействието на Преблагословената Богородица.
При построяването на църквата преподобният Иоаникий се трудел сам, носел камъни и помагал на строителите. Веднъж, когато протегнал ръка, за да вземе камък от земята, изпод камъка изпълзяла една ехидна, ухапала го по ръката и увиснала на нея. Той, като нов Павел[13], я отърсил, без да претърпи никаква вреда от нея.
Като се молел, преподобният се издигал нагоре не само духом, но и телом. Веднъж неговият ученик и подражател на светия му живот, блаженият Евстратий, когато преподобният отивал сам да се помоли в църквата, тайно го последвал и като се скрил в един ъгъл на църквата, внимателно се вглеждал как се моли преподобният. Той видял, че преподобният е издигнал ръцете си нагоре и издигайки се високо над земята, стоял във въздуха и се молел и това го ужасило. След края на молитвата преподобният отново стоял на земята и като забелязал Евстратий, се опечалил и казал:
– Писано е: “злият няма да се настани при Тебе”[14], а ти се осмели скришом да гледаш моята грешна молитва.
Преподобният забранил на Евстратий да разказва на когото и да е за това.
Много чудеса вършел дивният Иоаникий. Само с една дума изгонвал от хората бесове, изцелявал всякакви болести с кръстното знамение и молитва и мнозина избавил от ухапване от змии. Затова към него се стичало множество народ – едни го молели за изцеление от болести, други – за избавяне от нечисти духове, трети – само за благословение и молитва. Това нарушавало безмълвието, на което се посветил; отегчен, той отново отишъл на Трихаликовата планина и пребивавал на нея, без да има никакво убежище.
Евстратий, монах от Авгарския манастир, хранейки гореща любов към блажения отец и желаейки да се види с него, ревностно го търсел и го намерил на Трихаликовата планина. След обичайната молитва той попитал блажения Иоаникий за Лъв Арменец, който по това време царувал в Гърция, дали още дълго ще смущава Църквата Божия с иконоборческата ерес. Светецът веднага казал, че Лъв скоро ще умре, което не се забавило да се сбъдне. Михаил, наречен Валвос, убил Лъв Арменец и стъпил на престола след него.
Като остарял, преподобният свикнал да ходи с тояга. Веднъж, когато вървял през един тесен планински проход, тоягата случайно паднала от ръцете му и се изгубила в пропастта и вече било невъзможно да се намери. Светецът, скърбейки за загубата на тоягата, преклонил колене, отправяйки обичайната си молитва към Господа, а тоягата през това време, пренесена от невидима сила по въздуха, се оказала в ръцете на светеца.
Друг път, когато преминавал през пустинята, блаженият намерил една пуста пещера, обитавана от бесове. Тази пещера се харесала на преподобния и той останал да живее в нея. Бесовете, които не понасяли присъствието му, въстанали против него явно и му причинявали различни безпокойства, надявайки се да го изплашат и прогонят оттук. Те крещели срещу него, скърцали със зъби, надсмивали му се, плашели го, бягали напред-назад, нападали го и сякаш разтърсвали цялата пещера. Но светецът, по думите на апостол Павел[15], стоял като в деня на битката, облечен “в бронята на правдата” и с щита на вярата и никак не се страхувал от вражеските нападения. Бесовете крещели: “Нима си дошъл тук да ни мъчиш преди време”[16] и безсилни да победят непобедимия, бягали от него, бидейки сами победени.
По това време дъщерята на един болярин, истинно вярваща, лежала без сили на легло и много страдала. Когато я понесли към светеца, той веднага излязъл да я посрещне, и като се смилил над нея заради благочестието ѝ, тъй като тя почитала светите икони, въпреки че живеела сред множество иконоборци, я изцелил от болестта с молитва и кръстното знамение. Там се случило да бъде зетят на светеца, който бил женен за сестра му; той бил помрачен от иконоборческата ерес и светецът дълго го убеждавал да познае правия път на истинната вяра и да отдаде подобаващата чест на светите икони. Когато не могъл да му въздейства с думите си (защото той подобно на фараона, пребивавал в упорство), тогава блаженият, като забравял за близкото си родство с него, се помолил на Бога да ослепеят и телесните очи на този иконоборец, лишен от душевни очи. Така и станало: зетят му ослепял и понесъл наказание, съответстващо на нечестието му.
Този велик отец имал обичай да слиза от планината и да посреща всеки, който според слуховете се готвел да го посети. Той постъпвал така, за да не затруднява посетителите, защото изкачването на планината било трудно и неудобно. Веднъж при него отивали двама епископи, Халкидонският и Никейският, с тях били Петър и Теодор Студити[17], заедно с Иосиф и Климент. Блаженият, слизайки от гората, ги посрещнал и ги приветствал с любов. След обичайната молитва, когато започнали душеполезна беседа, блаженият казал на Иосиф:
– Не се смущавай, брате Иосифе, но трябва да се готвиш за изхода.
Тогава не разбрали тези думи на преподобния. Когато минали осемнадесет дни и Иосиф се преселил в другия живот, си спомнили думите на блажения Иоаникий и разбрали, че той с прозорливите си очи е предвидил смъртта на Иосиф и му предсказал именно за нея, казвайки му да се готви за изхода.
В петата година от управлението на Михаил, в края на четиринадесетата година от деня на смъртта на цар Никифор, когато много славни боляри и войници били затворени в тъмница от българите, които тогава победили гърците, преподобният си спомнил за тези пленници и почувствал в сърцето си особено състрадание към тях, защото чул, че се намират в крайно бедствено положение, седейки в смрадна и мрачна тъмница, оковани във вериги, и че те по-скоро биха се съгласили да умрат, отколкото да продължат да живеят в такива страдания. От състрадание към тях Иоаникий оставил своето пустинно и безмълвно житие и отишъл в българската земя, за да освободи окованите и пленените. Като дошъл в града, в който гърците били оковани във вериги, той незабелязано се приближил към тъмницата, така че войниците, които пазели затворниците, не могли да го видят. Той направил кръстното знамение на вратите и тъмницата начаса се отворила. Като влязъл в нея, преподобният с кръстното знамение освободил всички от веригите и им заповядал да вървят след него. Всички затворници излезли от тъмницата, а стражите, присъстващи там, дори не забелязали това. Светецът, като освободил гърците от оковите и тъмницата, както Христос освободил от ада душите на праведните, през цялата нощ като нов Моисей, ги водил при сиянието на чудесна светлина и ги довел до пределите на гръцката империя. По пътя той ги учел да не бъдат, подобно на своите отци, род непокорен и огорчаващ Бога[18], но да се уповават на Него и да не забравят Неговите благодеяния и чудеса. Когато започнал да се прощава с тях, всички те паднали в нозете му, умолявайки го да им каже името си, и казвали:
– Кажи ни, човече Божий, кой си ти?
Преподобният не скрил името си, но им заповядал да въздават благодарност единствено на Бога; след което отново се върнал в своето тихо уединение.
Веднъж преподобният се качил на кораб и отплувал към обителта на свети Теофан, намираща се в Сигриан[19], за да се помоли там. Когато по обратния път спрял на остров Фас[20], жителите на острова, както монаси, така и миряни, като чули за пристигането му, дошли при него и го умолявали да изгони от техния остров змиите, които по това време много се размножили на острова. Светецът чул молбите им, възнесъл своите усърдни молитви към Бога и веднага всички змии от острова се събрали на едно и се хвърлили в морската дълбочина; оттогава повече не се появили на острова. Преподобният заминал оттук на друго уединено място. По това време с него бил игуменът на манастира, намиращ се на остров Фас, Даниил. На брата на Даниил, монаха Евтимий, светецът предсказал скорошна смърт и казал:
– Готви се, брате Евтимие, защото скоро ще се отправиш към “горния свят”.
След това преподобният влязъл в една неголяма пещера с намерение да си почине в нея и там намерил демон, който бил още по-лют от предишните, които го измъчвали. Въпреки това той и Даниил останали да живеят в пещерата. Демонът, недоволен от присъствието им, се явявал черен и страшен и яростно ги нападал, желаейки да ги изгони от пещерата, но те, уповавайки се на Господа, безстрашно пребивавали там. Накрая този древен човекоубиец се нахвърлил върху тях, вързал нозете на Даниил, а на преподобния причинил такава болка в хълбока, че в продължение на седем дни той не можел да произнесе нито дума, след което демонът сам избягал от пещерата, понеже не можел да пребивава на едно място с Божиите угодници. След това преподобният отново се върнал на Трихаликовата планина и предсказал скорошната смърт на един монах на име Исакий, който нехаел за спасението си; освен това светият изгонил с молитва и кръстното знамение червеите от лозето, които причинявали големи опустошения.
Веднъж при него дошла за молитва една старица, игумения на Клувийската обител[21] с дъщеря си. Той взел жезъла, който бил в ръката на майката, и го сложил в ръката на дъщерята. Майката се смутила и казала:
– Отче, жезълът ми е необходим, за да поддържам слабото си тяло поради дълбоката си старост.
Преподобният не ѝ казал нито дума, но с действието си предсказал бъдещето; защото не след дълго тази старица починала и дъщеря ѝ била избрана за игумения вместо нея. След това преподобният отишъл със своя ученик на друга планина, много дива и непроходима, която носела името Вранова. Като поживял известно време тук, той се изкачил на планината на Антидийската обител, построил си неголяма келия и живеел в общение с Бога. Тук извършил много чудеса, изцелявал болни, изправил говора на един заекващ, направил яростния и гневлив кротък, обърнал еретиците от заблудата към православието, на много предсказал смъртта, защото бил изпълнен с благодатта на живеещия в него Свети Дух.
Този преподобен достигнал такава висота в духовния живот, че дори не всички се удостоявали да го видят, и мнозина желаещи идвали при него в келията му, но не успявали да го съзрат. Когато си отивали, смиреният отец казвал на своя ученик:
– Брате Евстратий! По твоите молитви аз останах невидим за идващите.
Веднъж, когато на тази планина се строял храмът на свети Иоан Кръстител, чийто вид бил начертан от преподобния Иоаникий, отдалече дошли някои братя – монаси, желаещи да видят светлото лице на Божия угодник. Като пристигнали при строящия се храм, те седнали там, очаквайки идването на преподобния отец. Тук дошъл и преподобни Иоаникий, за да види дали храмът се строи според дадения чертеж; той стоял пред очите на дошлите заради него братя, и гледал сградата, но те не могли да го видят. Като прекарал сред тях доста време, той се върнал в келията си, без да се покаже на дошлите, които с нетърпение очаквали идването му. Един от монасите, живеещи близо до него, на име Иоан, като узнал за станалото, му казал:
– Отче! Не биваше да оставяш в скръб братята, предприели заради тебе такова продължително пътуване, и да не им дадеш да видят лицето ти; това е много скръбно и смущава сърцето ми.
Светецът похвалил труда и усърдието на братята и започнал да се моли за тях, а след молитвата се обърнал към Иоан и казал:
– Брате! Ние нямаме своя воля, но Бог върши с нас това, което Му е угодно. Ако на Бога беше угодно дошлите братя да ме видят, то биха ме видели дори и тогава, когато бих се скрил от тях; но аз, без да се крия, дълго време стоях пред очите им, и ако те не са ме видели, значи така е било угодно на Бога.
Друг път, когато някои братя дошли при преподобния и седели пред келията му, разговаряйки помежду си, неочаквано се появила голяма и страшна мечка, идваща срещу тях от близкото поле. Като я видели, те много се изплашили.
Светецът им казал:
– Господ е дал на нас, Неговите раби, власт да тъпчем лъв и змей, които са по-страшни от всички зверове, а вие от мечка ли се боите?
Той заповядал да ѝ хвърлят парче хляб, тя го взела и отишла в пустинята.
Преподобният Иоаникий бил толкова духовен и имал такива ясни духовни очи, че можел да вижда и небесните духове, и душите на праведните. Така веднъж, стоейки на молитва, той видял душата на един архимандрит на име Петър, която ангелите носели със слава на небесата, обкръжена от сиянието на необикновена светлина, и разказал за това на учениците си за назидание.
По това време, когато над гърците царувал Теофил Иконоборецът[22], от този цар при преподобния били изпратени двама мъже да го попитат трябва ли да почитаме Христовата икона. Когато изпратените дошли при светеца, той отворил боговдъхновените си уста и когато започнал да говори със силата на дадената свише му мъдрост, тези мъже се засрамили, бидейки безсилни да му възразят с каквото и да е. Чрез него говорел Сам Бог, Който в Евангелието казва на Своите ученици: “турете си на сърце да не обмисляте отрано, що да отговаряте, понеже Аз ще ви дам уста и премъдрост”[23]. Като им показал ясно, че на светите икони трябва да отдаваме подобаваща чест, той ги обърнал към пътя на истината и те, отрекли се от иконоборческата ерес, се поклонили на Христовата икона.
Веднъж игуменът на Авгарския манастир Евстратий попитал преподобния:
– Отче, докога светите икони ще бъдат потъпквани, докога ще бъдат извън Църквата и ще се усилват гонителите им, докога Христовото стадо ще бъде разхищавано от диви зверове?
Светият отговорил:
– Почакай малко, брате, и ще видиш действието на Божията сила, защото управлението на Църквата ще вземе в ръцете си Методий. Той при действието на Божествения Дух ще я устрои, ще изтреби ересите, ще утвърди Църквата с православни вероопределения, ще възстанови спокойствието и единомислието, а десницата на Всевишния ще смири противниците му.
Това пророчество скоро се изпълнило, защото след известно време цар Теофил Иконоборецът умрял и на престола стъпил неговият син Михаил[24], поради малолетността на когото управлението взела в свои ръце майка му Теодора[25]; а Методий бил поставен за патриарх[26]. Той възстановил иконопочитанието, утвърдил Православието, разрешил всички църковни спорове и прекратил смутовете. Когато след известно време дяволът отново подбудил хора, смущаващи и раздиращи Христовата Църква, преподобни Иоаникий се притекъл на помощ на блажения Методий, който се борел с еретиците със силата на Словото Божие. И сам лично и със своите послания преподобният защитавал Православието и отново обръщал към Църквата отпадналите от нея; епископ Методий, който много пъти съвсем изнемогвал в борбата с еретиците, бил подкрепян и утвърждаван с послания от преподобния. Веднъж, когато по време на четенето на посланието на Иоаникий на събора, еретиците започнали по всякакъв начин да се надсмиват над блажения и да го хулят, преподобният, узнавайки за това от Божия Дух, внезапно се появил на събора и започнал така да говори за Бога и Божественото, че всички се удивлявали на неговата премъдрост и разум. И словата от неговите боговдъхновени уста не останали без въздействие; защото, както някога на Иерусалимското събрание по време на речта на апостол Павел[27], така и тук слушащите се умилявали в сърцето си, приемали думите му с любов и се обръщали към правата вяра. Така преподобният се грижел за църковния мир и за спасението на човешките души и скоро благодарение на неговите грижи и молитви ереста била потушена и църковният мир бил възстановен; а дяволът, смущаващ Църквата, побягнал със срам, защото се боял от преподобния и от молитвите му изчезвал като восък от огън.
Веднъж в обителта се извършвало освещаване на молитвения храм, който бил построен от преподобния. Когато всички братя се събрали, а светеца още го нямало, внезапно се явил цял полк бесове, слизащи от хълма като истински хора. Всички много се изплашили, и не знаели какво да правят, а светецът, макар и да не бил с тях, духом виждал това, което ставало, и веднага започнал да се моли той издигнал ръце нагоре, възнасяйки моленията си към Бога, които като стрели поразили бесовския полк и го обърнали в бягство. Братята, като видели как бесовете бягат, сякаш гонени от удари и изранени, престанали да се боят и с радост продължили празника.
По това време измаилтяните[28] воювали с гърците и като поразили гръцката войска, взели в плен много от войниците и ги държали във вериги. Един от знатните гърци, чийто родственик, младеж, също бил пленен, умолявал преподобния да спаси родственика му, както някога избавил гърците, намиращи се в плен при българите. Преподобният, бидейки милосърден, отишъл в земята на измаилтяните и като стигнал до тъмницата, извел на свобода не само този младеж, но и останалите гърци, намиращи се във вериги заедно с него, а стражата нищо не видяла, защото пред преподобния вратите се отваряли от самосебе си и веригите падали сами. По пътя към гръцката земя ги нападнали множество зли кучета, които светецът поразил със слепота, и пленниците преминали край тях невредими.
На планината, където се подвизавал преподобният, недалече от него живеел един монах на име Епифаний, известен с подвижничеството си. Дяволът възбудил в него чувство на завист към Иоаникий и той започнал да враждува против блажения, понеже завиждал на славата, с която го прославял Бог, Който е казал: “Аз ще прославя ония, които Мене прославят”[29]. От завист Епифаний замислил да погуби невинния и чист по сърце Иоаникий, поради което запалил сламата, която била в изобилие на планината, където се спасявал преподобният, за да изгори Иоаникий заедно с келията си. Но Бог, Който спасил от огъня отроците във Вавилон[30], запазил невредим и Своя угодник, блажения Иоаникий. Блаженият, виждайки злобата на врага си, не се разгневил срещу него и дори не се огорчил, но тъй като желаел да победи злото с добро и да разруши враждата с незлобие, отишъл със смирение при Епифаний, попитал го за причината за гнева му и го умолявал за прошка. И когато Епифаний в ярост ударил светеца в корема с тояга с остър накрайник, за да го прободе, Господ, Който не оставя “жезъла на нечестивците върху жребия на праведните”[31], запазил светеца невредим от удара. Това било изкушението на блажения, за което в началото му споменали двамата пустинници, които му дали левитонара и при това му казали:
– Към края на живота ти ще ти бъде причинено изкушение от завистливи хора, но горчивите последствия от него ще паднат върху главата на врага, а ти няма да претърпиш никакво зло.
Достигнал дълбока старост, преподобният наш отец Иоаникий, вече изнемогнал телесно от многото трудове и подвизи, дошъл в Антидиевата обител, там си построил неголяма келия и се затворил в нея; ако някога му се случвало да излезе от келията, тогава, като преминавал по обичайния път, той оставал невидим за тези, които не желаел да среща. В петата година от царуването на Михаил, причисленият впоследствие към лика на светиите патриарх Методий, предвиждайки близкото отиване на Иоаникий при Господа, дошъл при него със своя клир, за да изпроси от него последно благословение и молитви. Преподобният, след като много дълго беседвал със свети Методий и дал на дошлите с него наставление за православната вяра, му предсказал, че и той скоро след неговата смърт ще премине от временния живот към вечния. След това, като произнесли молитва и се целунали един друг с последно целование, те се разделили и патриархът се върнал у дома си, а преподобният отец останал в келията си, подготяйки се за смъртта с молитва. На третия ден след заминаването на патриарха преподобният и богоносен наш отец Иоаникий отишъл при Господа, в четвъртия ден на ноември, на деветдесет и четиригодишна възраст. В осмия месец след преставянето му починал в Господа и светейшият патриарх Методий, в четиринадесетия ден на юни. И така се сбъднало пророчеството на преподобни Иоаникий, което изрекъл на патриарха, че и той скоро след него ще премине от временния живот във вечния. Когато преподобният наш отец Иоаникий умирал, монасите, които по това време живеели на планината Олимп, видели огнен стълп, възлизащ от земята към небето, пред който вървели ангели, отварящи пред него райските двери и възвеждащи го към небесното блаженство. От това монасите узнали, че преподобният Иоаникий, завършил подвига на своя живот, преминава към небесния покой.
Преподобният извършил много чудеса не само по време на земния си живот, но и след преставянето си; много болни, докосвайки се до светите му мощи, получавали изцеление, други се избавяли от бесове, разслабени ставали от одъра си и всеки, от каквато и болест да бил обхванат, още щом се докосвал до ковчега, веднага оздравявал. Така Бог прославил Своя угодник с чудеса и приживе, и след смъртта му. По неговите молитви Господ да яви и на нас Своята милост и да ни изцели от болестите ни, душевни и телесни, за прослава на Своето свято име. Амин.

Кондак:

 

Явил си се като всесветла звезда, просвещаваща света и осияваща стоящите в мрака на страстите: бил си целител най-крепък. Но като приел благодат на изцеления, дай на молещите те изцеление, за да зовем: радвай се, отче Иоаникие.


[1] Екскувитори – гвардейски войници, охраняващи царския дворец.

[2] Царските чиновници имали специални дневници, в които записвали всички важни събития, станали в империята.

[3] Фил. 3:8

[4] Хелеспонт – сегашният проток Дарданели. Хелеспонт се наричал и окръгът на източния бряг на този проток.

[5] Тази молитва на преподобния Иоаникий и сега се употребява в църковното богослужение, в края на повечерието, в следния вид: “Упованието ми е Отец, прибежището ми е Син, покровът ми е Дух Светий, Света Троице, слава на Тебе”.

[6] В западната част на Мала Азия.

[7] Пс. 54:8-9 (слав.).

[8] Вероятно това бил параклис. Параклисите или молитвените домове се строели от пустинниците, за които било далече да ходят в църквите, или от частни лица, особено по тези места, където починали и били погребани родителите им.

[9] Тежки окови, които подвижниците слагали на себе си за умъртвяване на плътта.

[10] Лакът – 46,2 см.

[11] Георгий – впоследствие епископ Амастрийски, в Пафлагония. Паметта му се чества на 21 февруари.

[12] Никифор I царувал от 802 до 811 г. Синът му Ставрикий царувал само два месеца, а три месеца, след като бил свален, починал.

[13] Деян. 28:5.

[14] Пс. 5:5

[15] Еф. 6:13-15.

[16] Мат. 8:29.

[17] Студити – монаси от Студийския манастир в Константинопол, построен в средата на 5-тото столетие от консула Студий в чест на Иоан Кръстител. Тези монаси се наричали “незаспиващи”, тъй като, разделени на три отделения, поддържали постоянно богослужение в църквата.

[18] Иез. 3:9; Иер. 7:18, 19.

[19] Теофан Изповедник, затворен в тъмница от Лъв Арменец за изповядване на истинната вяра. Той бил игумен в Сигрианската област, около Кизик в Мала Азия. Паметта му се чества на 11 октомври.

[20] Фас или Фазос – остров в Егейско море.

[21] Клувийски – от гр. дума клувос – клетка. В някои от общежителните манастири имало и отделни помещения или келии за желаещите да водят уединен живот.

[22] От 829 до 842 г.

[23] Мат. 13:11 и Лук. 21:14, 15.

[24] Византийският император Михаил III – от 842 до 867 г.

[25] Починала в 867 г. Паметта ѝ се чества на 11 февруари.

[26] От 843 до 847 г. Паметта му се чества на 14 юни.

[27] Деян. 2:14. Тук се има пред вид речта на апостол Петър в деня на Петдесетница.

[28] Измаилтяни, тоест араби – потомци на Измаил, син на Авраам.

[29] 1 Царств. 2:30.

[30] Дан. гл. 3.

[31] Пс. 124:3 (слав.).