Поклонническо пътуване до манастирите Правешки, Етрополски, Чекотински, Врачешки и Зелински

Мрачна съботна сутрин, 7.30ч., всеки момент ще завали. А ние, група слушатели от неделното училище към църквата, чакахме отец Стоян да ни благослови и изпроводи. След академичните 15 минути, отец Стоян не само ни благослови, но и ни помаза с елей от кандилото над иконата на Светата Майка. Точно в 8 часа рейсът ни потегли. И тогава започна дъждът – наш верен спътник почти докрая на деня.

Ръководител на групата ни беше професор Иван Желев, (бивш) преподавател в Богословския факултет, който вече втори семестър ни въвежда в Новия завет – тема благодатна и неизчерпаема. Седеше най-отпред, с микрофон в ръка. Загрижен за духовното ни здраве и най-вече да не заспим, той запя църковни тропари. Веднага подехме и ние. Така малкият ни автобус понесе по пътя към манастирите онези литургични текстове, пред които стои „народът”. И народът, т.е. ние, пееше с все сила и от все сърце.

Шофьорът ни Сашо се оказа първокласен професионалист, мълчалив и спокоен. Нито веднъж не изруга дъжда, който дасадно тропаше по стъклата. В рейса беше уютно топло, когато на пътя се наложи да заобиколим паднало от пороя дърво, но пред падналите камъни трябваше да спрем. И ето тук мъжете поклонници имаха завидната възможност да изяват любовта си към ближния – без колебание „запретнаха ръкави” и пренесоха по-малките отломъци, а големите камъни дружно изтърколиха извън пътя. Дамският състав на групата им благодари със сърдечни прождължителни ръкопляскания.

Около 9.30 ч. пристигнахме в Правешкия манастир „Св. Теодор Тирон”. С блага усмивка на вратата ни посреща отец Йоан. Той е на 80 години, но е с бодра мисъл и неотдавна е издал книга за миналото на манастира. Църковната ни библиотека получи като дар един брой от нея. След това с много обич изнесе от олтара ковчежето с мощите на св. Теодор Тирон, а също и едно старинно руско евангелие от 1805г. , донесено от руски монах, заселил се по време на „бялата емиграция” в манастира. Благоговейно целунахме тези светини, изпяхме полагащите се Възнесенски тропари и с надеждата пак да дойдем се простихме с този светъл райски кът.

Дъждът миролюбиво придружи автобуса ни по живописния път към Етрополския манастир „Света Троица”. Нашият гид, не без възхита в гласа, ни разказа за стопанската дейност на настоятеля на манастира отец Емил, който умее да управлява всякаква техника, с изключение може би на самолет, и за многогодишната му битка за възвръщане на манастирските земи. Към обяд пристигнахме в манастира. Научихме, че той има 850 годишна история и на два пъти е бил опожаряван, а сега грееше пред нас реставриран и спретнат. Без да се бави отец Емил извърши възпоменателна служба за починалите ни близки, тъй като беше събота – ден за помен. После се поклонихме пред мощите на светите Козма и Дамян, съхранявани отдавна в манастира, и пред олтарните икони. Дъждът, слава Богу, ни държеше вкупом и скоро всички заедно насядахме около обща трапеза за обяд. Настроението беше приповдигнато и сякаш всички бяхме станали по-добри и сговорчиви.

Следващата спирка на поклонническото ни пътуване беше в чекотинския манастир „Св.Архангел Михаил”, намиращ се край село Калугерово. Дъждът едва ръмеше, но придошъл планински поток яростно изливаше мътилката си до манастирското аязмо. Само неколцина смелчаци се отправиха натам. От стените на неотдавна обновената манастирска църква ни гледаха светци от Стария и Новия завет, а олтарът бе изписан в стила на Самоковската иконописна школа. Цветовите нюанси на стенописите и олтара добре хармонираха и се получаваше усещане за докосване до Боговдъхновено съвършенство. Но я нямаше чудотворната, макар и неугледна, икона на Света Богородица, пред която преди се молеха жени за свидна рожба. На западната стена пред лика на Моисей, грееше Неизгарящата къпина – навярно Тя сега утешаваше мъката на несбъднатото майчинство.

Във Врачешкия манастир „Св.Четиредесет мъченици” пристигнахме малко преди вечернята. Най-после слънцето бе разкъсало облаците и щедро огряваше бялата манастирска църква и сочната зеленина около нея. Засмяна ни посрещна младата сестра Параскева и ни въведе в църквата. Захласнахме се по прекрасните стенописи – толкоз много святи женски образи! Допирахме чела до мощи на светите мъченици и всеки тихо се молеше. Скоро дойде майка Касиана и останалите сестри. Поздравиха ни, поговорихме малко и службата започна. След прочитане на полагащите се душеспасителни псалми, сестрите запяха стихирите от минея. Ангелските им гласове смаяха сърцата ни, така че накрая въобще не ни се тръгваше. И тогава дойде изненадата – донесоха ни прясно изпечени вкусни домашни курабийки. Как да не се възхитиш от уредеността и сърдечността в девическите ни манастири!

Изпълнени с благодатна радост забързахме към последния манастир по пътя ни към дома – Зелинския манастир „Рождество на Пресвета Богородица”, обгрижван от отец Борис и младата му съпруга с рожба на ръце. След като изпяхме всички възхвали към Пресветата Майка, които знаехме, отец Борис (архиерейски наместник в Ботевград), ни разказа част от трудната история на манастира. Изпрати ни с настоятелна покана пак да посетим обителта.

На обратния път всеки мълчаливо подреждаше богатите си впечатления от изминалия ден. Дай Бог да запазим по-дълго душевното спокойствие, придобито днес! И поклон на сладкодумния ни преподавател с умението му да превръща всеки урок в богословие.

27 май, 2017